Когато "луд" стане комплимент от Десислава Б.

rusata1    преди 87 месеца
3
Когато "луд" стане комплимент от Десислава Б.
Не съм писала това,но то е всичко,което винаги съм искала да кажа,но никога не седнах да напиша.

Изморих се да говоря това, което ще напиша, знам, че и сега едва ли ще го разбере някой освен тези, които вече го знаят. Но както се казва – надеждата умира последна. А това наистина е последният ми опит да обясня на хората защо не се притеснявам, когато чуя "Ти не си добре, нямаш ли си друга работа?!". Може би ще помогна малко на онези от вас, които са в началото на пътя и все още изпитват дискомфорт, чувайки тези думи.

Обичам животни и цял живот съм се опитвала да им помагам. Още когато носех намерени котета и кученца вкъщи, молейки родителите си да ги задържим, без да осъзнавам, че в противен случай тези животни остават на улицата. Без да имам бегла представа какво ги чака на улицата... Без да осъзнавам, че им помагам по този начин. Защото много от тях реално задържахме. Малко по-късно, когато всеки ден хранех кварталното куче, защото бях възпитана, че животните са ни приятели. Не знаех, че то наистина гладува. Просто исках да го поздравя приятелски, като му направя някоя по детски забъркана гозба от каквото намеря в хладилника. По същата причина му говорех, галех и играех с него – за да му покажа, че аз също съм приятел. Не знаех, че по този начин го социализирам.

Разбира се, детските ми представи се разбиха на пух и прах, когато пораснах малко и започнах да виждам реалността. Че животните, които намирах на улицата, не се бяха появили сами там, а са били изхвърлени. Че най-сладкото кученце на света, което ми подари дядо ми в съвсем ранна възраст, не е било взето от грижовен стопанин, а от кашон в кофа за боклук. Че кварталното куче е уплашено, защото още има белези от побой. Че докато аз го хранех, други се възмущаваха и го гонеха. Че когато го взеха от "приюта" и бях на седмото небе, то никога не се върна от там... но не отиде и другаде. Оказа се, че нашите приюти не са като тези, които гледах по Animal Planet и ахках от възторг. Породи се известна антипатия към хората, единствено засилваща обичта към животните.

С годините помощта ми към четириногите се увеличаваше заедно с разочарованието от хора и институции, за сметка на толерантността ми. А тя напълно изчезна, когато разбрах според каква част от обществото ни животните трябва да бъдат изтребени, защото замърсяват улиците с присъствието си. Колко от тези хора ме гледат с недоумение и презрение, разбирайки, че плащам, за да живее куче и му търся дом. До болка ни е позната на всички репликата "Толкова хора гладуват, тези лудите са тръгнали да спасяват помияри!". Не веднъж съм казвала, че състраданието е състояние на духа. Точно като апатията и агресията. Човек или живее с вродената си съпричастност, или тя просто липсва. Няма средно положение. Какво имам предвид – когато си настроен да помагаш, ти го правиш за всички. За хора и животни. Няма начин да спасиш кутре от гладна смърт и в същото време да подминеш просещо дете. Със сигурност ще подадеш ръка и на него. И обратното. Ако си способен да подминеш гърчещо се в агония коте на улицата, дали ще се трогнеш от подадена детска ръка? В повечето случаи не, защото според много от тези "загрижени за хората" граждани, това дете се определя като "мръсно, сополиво циганче".

През годините съм общувала с много доброволци и хора от организации, както хуманитарни, така и за животни. Не съм срещнала нито един човек, който да е бил против работата на другия. НИТО ЕДИН! Хората от хуманитарните организации много често помагат на животни, в обратния ред е същото. Не познавам човек, който обича косматите муцуни и не е бил в помощ на хора. А ако има изключения, то въпросната личност не си е на мястото и със сигурност не помага нито на едните, нито на другите.

Но в тази картинка ми се губи нещо... А, да! Губят ми се вечно обвиняващите "будни граждани", мразещи "заразните песове", защото ядат хляба на децата ни, та даже самите деца. Защото нали животните са озверели. Къде са тези хора? Не обичат животни – ОК. Какво правят за хората? Те са от типа, заради който българинът е основна фигура в цял сюжет от вицове. Те вечно се оплакват, че не живеят добре. Но не знаят какво би значело "добре". Не знаят, че това "добре" няма да им падне от небето. Повечето от тях просто не са били възпитани на основните ценности в този живот, липсата на които успешно са затвърдили през годините. Не са се развили достатъчно, за да разберат чуждата гледна точка. Според мен не разбират дори своята. И цялото това неудовлетворение води до омраза. Не към съседа, кучето на улицата или управлението на държавата. Омраза към самите себе си, която трябва да избие все на някъде. Кучето не е източникът, а случайната мишена, една от многото. В каквато превръщат и нас – защитниците на това куче. А знаете, че е най-лесно да отречеш това, което не разбираш. Да кажеш "Този е луд, той храни помияр!".

Ами да – луда съм. На фона на всички "нормални" в тази страна, вече наистина се гордея, че съм "луда".

Щом е нормално да отрежеш краката на куче или да откъснеш главата на коте, после да я забиеш на ограда. Толкова са загрижени за децата, че не им минава през ума колко деца виждат това. Не знаят каква травма може да се окаже за едно малко дете тази котешка глава на улицата. Нормалните деца галят котета и им се радват, насърчавани от родителите си. С каква нагласа ще пораснат тези, чиито родители избиват кутрета с ритници...

Нормално е да виждаш, че вечно пияният ти съсед системно пребива жена си, а детето е затворено в себе си и всъщност няма детство. Но какво правят "будните граждани"? Повечето цъкат с възмущение и си казват "Това си е тяхна работа, аз си имам мои проблеми". Но иначе са големи моралисти, защото зад гърба на пияницата са казали на някой (като клюка), че това не е редно.

Това са хората, които ни наричат луди. Тези, които собствения си живот не могат да подредят, а са тръгнали виртуално да се справят с проблемите в световен мащаб. Тези, от които "луд" е истински комплимент! Тези, които не разбират, че някой ден може и те да изпаднат в нужда и ако евентуално получат помощ, то ще е от някой "луд". И тези, които е по-добре да игнорираш, защото не са нищо повече от загуба на време.

Не ме интересува кой какво мисли и как ме осъжда. Няма да се чувствам като престъпник, защото ми е останала капка морал и съм имала "нещастието" да се родя в добре възпитано семейство. Не съм и светица, за да твърдя, че бих помогнала на всички. Не, не бих. Защото колкото и нелепо да звучи, някои хора просто не струват колкото живота на кучето.

Такива хора се самоизяждат от чуждите успехи и липсата на внимание. Затова нека продължават със злобата си - това единствено ме стимулира да обичам все повече и повече животните!
Няма коментари
Когато използвате нашите услуги, Вие приемате, че използваме „бисквитки" и други подобни технологии за подобряване и персонализиране на нашето съдържание, за анализиране на трафика, за показване на реклами и за защита от спам, зловреден софтуер и неразрешена употреба. Научете повече.